Кобукан: периодът на Адското доджо

Автор Красимир Цветанов

Sunday, 01 February 2009

Откъс от книгата "Живот в Айкидо. Биография на Основателя Морихей Уешиба" от Кишомару Уешиба Превод Весела Кирова И до днес си спомням вълнението, което почувствах през април 1931 г., когато ново, напълно оборудвано Айки- бе построено в Уакамацучо, Учигоме, където и до днес се намира Хомбу доджо). Новото доджо беше просторна зала с размер около 132 м 2 (80 татами), което все още носеше свежия аромат на слама. Не е преувеличено да се каже, че в моите очи на десетгодишно хлапе доджото изглеждаше просторно като самото море. В този голям ден, когато се провеждаше церемонията по откриването, мястото не можеше да побере всички хора, които дойдоха. Високопоставени генерали от армията и флота искряха като звезди сред отбраните гости. Дори и заобиколен от тази изтънчена тълпа, О Сенсей изпъкваше. В онези дни често се чувствах нещастен за това, че баща ми никога не беше вкъщи, за да прекарва времето си с нас; един ден беше във Военноморската академия, следващият в доджото в Осака, вечно се движеше от едно място на друго. В този ден обаче аз бях по-щастлив и горд от всякога, за това, че имах толкова известен баща. Името на доджото бе „Кобукан”, но с времето хората започнаха да го наричат „Адското ', доджо в Учигоме”. Както подсказва това неофициално име, доджото пращеше от дух, ентусиазъм и енергия. Независимо че правилата изискваха препоръка за прием в доджото, само учидеши (вътрешните ученици - ученици, които тренират и живеят постоянно в додожото, като се грижат за сенсей, поддържането и развитието на доджо) бяха някъде между дузина и двадесет и дори повече. Повечето от тях бяха здрави млади момчета с опит в Джудо и Кендо, които тежаха по над 65 кг. и отгоре. Не е нужно да казвам, че тренировките бяха доста страховити. Сред тези първи учидеши в Кобукан доджо бяха Йоичиро Инуе (3 декември 1902-13 април 1994), Хисао Камада (1911-1986), Хаджиме Иуата (р. 1909, още известен като Икусай Иуата) и Минору Мочидзуки (7 април 1907-30 май 2003), както и други като Каору Фунахаши (1913- 1940), Цутому Юкауа (1911-13 юли 1942), Аритоши Мурашиге (7 януари 1895-24 март 1964) и Шигеми Йонекава (27 юли 1910-28 юли 2005). Всички те бяха отдадени на айкидо обещаващи млади хора със силни характери. Каору Фунахаши по природа бе добродушен, искрен и с голямо сърце. Той можеше да прави впечатляващи укеми с истинско копие в ръце и неговите движения пленяваха окото. Цутому Юкауа от Кишу бе по-сдържан и непроницаем; неговата сила беше прикрита и много повече, отколкото можеше да се предположи: той можеше да извива и изправя пет-инчови гвоздеи и да вдига две кофи с ориз, по една във всяка ръка, и да ги удря една в друга като цимбали. И двамата винаги бяха близо до О Сенсей, приемайки ролята на негови лични помощници. Цутому Юкауа често придружаваше О Сенсей в неговите пътувания до другитедоджота. Какъвто си беше нетърпелив, О Сенсей често изоставяше Юкава далеч назад и след това строго му се караше: - Какво стана с теб, Юкауа? Нали ходеше зад мен, как тогава се прибра с друг влак? Но независимо, че О Сенсей често хокаше хората, които бяха близо до него като Юкауа, това всъщност бе начин да изрази своята привързаност. Аритоши Мурашиге се палеше лесно и често в израз на емоции изваждаше меча си и го размахваше наоколо, плашейки всички, които се намираха наблизо. За него се говореше, че е сразил над 600 души, докато е бил на континента. Въпреки своя труден характер, чак до деня на смъртта си в автомобилен инцидент в Белгия през 1964 г. той даваше всичко от себе си, за да подкрепя О Сенсей. Неговата статия в „Айкидо Шинбун” дава представа за това, как са изглеждали нещата по онова време и аз бих искал да цитирам част от нея: О Сенсей, тогава бе все още в петото си десетилетие беше много активен. Когато крещеше, гласът му беше като лъвски рев, който вибрираше в главите ни, остър, заставящ и заплашителен. Когато той изкрещяваше нещо като: - Хей! Какво си мислите, че правите! – ние, учидеши си помисляхме: „О, не!” и в паника се опитвахме да се изпокрием по ъглите на доджото. Аз си помислях: „Ето пак се започва.” Може би сотодеши (външните ученици - ученици, които посещават тренировките, без да спят в доджо) биха се изплашили, но всъщност неговият нрав толкова лесно се успокояваше, колкото и кипваше. В един момент той крещеше, а в следващия гальовно казваше: - Охацу! Охацу! (името на съпругата на О Сенсей), - в задната стая и се смееше по много весел начин. След избухванията му, смехът на О Сенсей винаги носеше специална нотка на радост. Шигеми Йонекауа обикновено седеше тихо до някои от семпаите (старшите ученици) като Мочидзуки, Иуата и Камада, които обичаха да си говорят оживено, и слушаше какаво си говорят семпаите. С тези думи той си спомня своите дни на учидеши: При първата ми среща с живота в доджото, който изглеждаше много различен от останалото общество, се чувствах много объркан. В онези дни споделях квартирата си с неколцина семпаи – Фунахаши сан, Юкауа сан, Иуата сан, Камада сан. Наистина ме порази това, че ежедневният живот се подчиняваше на принципите „Сейкацу-соку Кейко” (Животът е тренировка) и „Сейкацу-соку Будо” (Животът е Будо). Вярвам, че моят опит като учидеши ми помогна много в истинския живот. Имаше ясно разграничена йерархия между семпаи и кохаи (старши и младши ученици), независимо от възрастта. Въпреки че бях много по-възрастен от останалите, когато се присъединих към доджото, това нямаше значение, защото старшинството стриктно следваше времето на присъединяване, а не възрастта. Животът на учидеши имаше няколко етапа от задължения. Започваше се с измиване на входа с вода и почистване на тоалетните, продължаваше се с грижа за ежедневните нужди на О Сенсей, след това с правене на масажи на него и накрая – с придружаването му в неговите пътувания. Така че ние бяхме напълно тренирани във всеки детайл от ежедневните дейности в доджото. В моя случай аз имам незабравим спомен, свързан с телефона. Телефонният номер на доджото в онези дни беше 4993 и много странно се римуваше с „йокукузо”, което означава „Ние ядем много.” Шегата отговаряше на големия апетит на учидеши! Както и да е, един ден, когато отговарях на обаждане от вън, О Сенсей дойде зад мен и ме потупа по рамото като каза: - Когато говориш по телефона, ти си напълно незащитен. Това е просто безотговорно. Не забравяй, че дори, когато си мислиш, че това е само телефонно обаждане, трябва винаги да си в позиция, изразяваща готовност за посрещане на атака. - Той често ми се караше по този начин. Известно време след това някой ми каза: - Когато преминаваш през някоя врата, изглежда все едно вниманието ти е напълно изострено във всички посоки. Вероятно съм научил принципите Сейкацу-соку Кейко, Сейкацу-соку Будо по естествен начин като част от моята практика на учидеши. Това бе наистина безценен опит. В допълнение към вече споменатите хора, имаше други, които се присъединиха и станаха учидеши в периода 1933-1935 г. Сред тях бяха незабравими фигури като Ринджиро Ширата , Зензабуро Аказава, Тецуоми Хоши, както и Годзо Шиода (настоящ ръководител на Йошинкан), който беше третиран като учидеши, живеещ в доджото, въпреки че всъщност пътуваше всеки път до него. Много от тези бивши учидеши и днес са също толкова или дори повече активни от младите хора, които сега се присъединяват. Ние все още се срещаме веднъж или два пъти в годината в памет на О Сенсей. Ринджиро Ширата (29 март 1912 - 29 май 1993 ІХ дан Айкикай - 1972. Присъден Х дан посмъртно), е един от най-възрастните хора в Айкикай, ръководител на клона Ямагата, и работи много здраво за разпространяването на изкуството. Той се присъедини през 1933 г. и за неговите пет години в доджото - докато влезе в армията и замина на кампания през 1937 г., той показа, че е изключително талантлив ученик, известен като „Цветето на Кобукан” или „Киринджи [талантлив младеж с голямо бъдеще] на Кобукан”. По-малко от година след присъединаването към доджото, той посетил клона в Окаяма – Будо Сеньо-кай, заедно с Масахиро Хашимото, който е малко по-голям от него. В Окаяма двама младежи го предизвикали да им покаже уменията си. Той твърдо отхвърлил предизвикателството, като казал: - Истинската цел на Айкидо не е боят и поради това в него не може да има състезание. Шиай (състезанието) води до шиай (взаимно убийство, изписано с други йероглифи). Двамата въпреки това продължили, така че Ринджиро Ширата с нежелание се изправил. Той извил ръцете на нападателя и забил лицето му в земята и след това меко попитал: - Сега можеш ли да се съпротивляваш? Ето така изглежда несъпротивлението. В друг случай един голям и здрав мъжага не оставял Ширата на мира. Той бил висок над 1.83 м. и бил професионален сумо борец. Ширата приложил никьо на китката на сумиста и ставата изпукала. Дочух, че грубиянинът станал много послушен след това! Ринджиро Ширата имаше изключителен талант, но също така беше по природа много чист човек. Той никога не забрави добротата на майка ми, която му уши хаори (японско елече, което се носи върху горвата част от кимоното). Той казваше: - Където и да отивам, аз винаги нася в куфара си това хаори. Чувал съм подобни истории и от други учидеши, които разчитаха на нейната доброта, за да могат да балансират суровите условия на ежедневния живот в доджото на О Сенсей. Зензабуро Аказауа (р. 1920) се присъедини, когато беше на четиринадесет години, и О Сенсей галено го наричаше „Сабу”. Ето част от неговите спомени за времето му, прекарано заедно с О Сенсей: В началото О Сенсей ме инструктира „само да наблюдавам”, без никакви тренировки. Това се нарича митори кейко и ми позволи да науча много. Не след дълго той започна да ме вика: - Сабу, ела тук! – и аз трябваше да правя укеми пред О Сенсей и семпаите. Първото ми впечатление бе: „Айкидо е наистина болезнено!”. Ден след ден моята задача бе да масажирам раменете на О Сенсей. Всеки път, когато му правех масаж, О Сенсей казваше: - Тайната да станеш силен е да масажираш раменете ми. Както и да е, мисля, че, благодарение на Айкидо, аз се научих на айки, с други думи – в личните отношения се научих да усещам "ки" или енергията на другия човек и да се харминизирам с нея. Много съм благодарен за това. Годзо Шиода (9 септември 1915-17 юли 1994) дойде с препоръка от Мунетака Ясубе, директора на Шеста гимназия във Фурицу (сега Гимназия Шинджуку). Той беше нисък на ръст, но невероятно енергичен. Вече съм разказвал няколко истории за Годзо Шиода, но позволете ми да представя още две: Нощем Ширата семпай и аз се измъквахме навън, за да се забавляваме. За да не ни чуе О Сенсей, ние пъхахме нашите гета (дървени сандали) в кимоната си и излизахме боси през задната врата. Въпреки предпазните ни мерки, О Сенсей, с неговите изключителни способности, знаеше какво става. Всеки път, когато се измъквахме навън, за да се забавляваме, на следващия ден О Сенсей казваше: - Ширата и Шиода пак липсваха – и следваше голямо хокане. Мисля, че беше 1941 г., когато адмирал Такешита (4 декември 1869 - 6 юли 1949) ни информира, че член на императорското семейство иска да види Айки демонстрация в Сайнейкан доджо. О Сенсей отговори: - Ако ще правим демонстрация, трябва да я правим с истински остриета. Но в такъв случай демонстрацията ще свърши твърде бързо. Затова не искам да демонстрирам нещо, което не е истинско. – Това беше неговият начин да отклони молбата. Но този член на императорското семейство беше настоятелен, така че накрая О Сенсей се съгласи да направи демонстрацията и Юкауа семпай и аз го придружихме. По същото време О Сенсей страдаше от жълтеница. Предишната вечер той беше пил само вода и беше доста слаб. Положението не беше добро, всъщност ние трябваше да го носим на раменете си до Сайнейкан доджо. Въпреки това, когато дойде времето за демонстрацията, той изглеждаше напълно добре. Демонстрацията трябваше да продължи 40 минути и Юкауа семпай беше уке през първата половина. Понеже знаехме, че О Сенсей не е в най-добрата си форма, ние го давахме по-леко, но независимо от това, той ни хвърляше дори по-здраво от обикновено. Аз бях уке през втората половина и той ме хвърляше по същия начин като Юкауа семпай... Колкото и да изглежда странно, в един момент ме побиха тръпки, защото не можех да видя тялото на О Сенсей, само неговите пронизващи очи. Изглеждаше все едно очите му излъчват виолетова светлина и аз бях напълно погълнат от тази енергия – като в сън, когато някаква сила взима контрол на теб и ти действаш, без да знаеш как или защо. Тецуоми Хоши беше инструктор по джудо в Гимназия Хидака в Кишу. Един ден неговият бивш ученик Цутомо Юкауа го хвърлил лесно, използвайки техника от айкидо. В резултат той решил да учи айкидо и си взел две години отпуска, за да стане учидеши. Той беше крайно самоуверен и казваше със съжаление: - Само О Сенсей не мога да победя. Това бяха някои от талантливите хора, които Кобукан'доджо'успя да събере. Кобукан започна само като едно доджо, но айкидо наистина преживя златна ера преди войната. В допълнение към Кобукан Хомбу До'джо организацията разкри клонове и сателитни 'доджо в Токио и Осака. О Сенсей активно посещаваше тези 'доджо, придружен от своите учидеши, за да води тренировки или да изнася лекции. Среддоджота в Токио, свързани с Кобукан, си спомням следните: доджото, което беше домът на починалия майстор по калиграфия Хирафуку Хякусуи (чичото на Кенджи Томики); Фуджимичо доджо, което беше закупено и отворено с помощта на Кюгоро Азеянаги, собственикът на компания за наемане на лодки в Иидабаши; Оцука доджо в Коишикауа, Оцука, което беше подарък от Сейджи Нома (17 декември 1878 - 16 октомври 1938). Неговият син беше Хисаши Нома (24 април 1909 - 7 ноември 1938), известният по това време майстор на меча, който участва в императорското състезание и стана шампион. Неговата съдба беше да срещне О Сенсей и да започне да изучава Айкидо. Самият Сейджи Нома беше основателят на Коданша, издаделска къща. В останалите части на Япония развитето на айкидо беше поставено около доджо на Такеда – Будо Сеньо-кай. Осака беше изключение, управлявана пряко от Кобукан, и там също имаше голямо развитие. Няколко доджо бяха отворени в Осака по това време, включително Сонезаки, Суита и Чаусуяма, така че Айкидо в региона растеше стабилно. Нещо повече, благодарение на помощта на хора като комисарят в полицията в Осака Кенджи Томита (1897-1977) и Гиичи Морита, началникът на полицейското управление в Сонезаки – и двамата почитатели на О Сенсей – айкидо беше активно застъпено в полицейските кендо. Айкидо беше също така усилено практикувано от служителите на вестник „Асахи Шинбун” в Осака под ръководството на Такума Хиса (1895 - 31 октомври 1980). В Осака Цутоми Юкауа беше основно натоварен с преподаването на айкидо и с управлението на неговото развитие. Някои от хората, които практикуваха тогава и в годините след войната, и сега все още преподават, са Кийоши Сакума и Исабуро Танака (21 март 1912 -декември 1988 известен още като Бансен Танака). В последните години, когато О Сенсей отиваше в Осака, Исабуро Танака го придружаваше и съответно, като много от учидешитата, има интересни анекдоти за разказване. Един ден, докато О Сенсей бил в неговото доджо, пристигнала телеграма със съобщение, че майка ми е болна. Исабуро Танака веднага на следващия ден отишъл да купи билет обратно за Токио. Същата нощ О Сенсей внезапно се събудил и казал: - Няма да се връщам в Токио. Съпругата ми вече е оздравяла. Исабуро Танака бил изненадан и не знаел какво да прави. На следващата сутрин пристигнала друга телеграма с новината, че тя наистина е оздравяла и не е необходимо О Сенсей да се прибира. Би могло да се каже, че това отново са били свръхестествените способности на О Сенсей, но Исабуро Танака все пак бил удивен и изненадан. Опитах се да опиша как изглеждаше времето на „Адското доджо” през очите на учидешитата...