Японският делови стил

У всеки народ съществува собствено разбиране за деловия стил в общуването. На запад хората или говорят истината или лъжат. Японците почти никога не лъжат, просто не им идва и на ум да Ви кажат истината. Японците никога не казват „не”, традициите им не допускат това и когато трябва да им се каже „не”, те не разбират и не слушат събеседника. В разговорите си японците всячески избягват думите ”не”, „не мога”, „не знам”, за тях те са буквално ругатни. Възможно е да възникне следната ситуация - Вие звъните на японец и му казвате, че бихте искали да се срещнете с него в шест часа вечерта в прес-клуба. Ако той в отговор започне да Ви пита отново: „Ах, в шест ? Ах , в прес клуба?” и произнася нищо незначещи думи, следва веднага да кажете: „Впрочем, ако Ви е неудобно можем да поговорим и в друго време и на друго място.” И ето тук събеседникът Ви вместо „не ” с огромна радост ще каже „да” и ще се хване за първото предложение, което го устройва. Японците използват този свой обичай да избягват думата „не” и в сферата на деловите отношения. Това абсолютно не съответства на представата на американците за деловитостта като прямост, откровеност и категоричност. Нека да си представим, че американски търговец на обувки е на посещение в Япония, за да поръча партида сандали. Той разбира кой е водещият производител на дадената стока и установява контакт с него. Преди всичко той изразява своите препоръки, за това как да приспособи тези сандали към нуждите на американския потребител, например да се увеличи максималният размер на мъжките сандали от 38-ми на 44-ти номер или да се направи така, че каишките да не се промушват между пръстите на краката, а по друг начин. Производителят на сандали разполага с напълно достатъчен вътрешен пазар и няма никаква сметка да променя технологията заради експортната поръчка. Но да отговори направо с „не” на предложението, за японеца е неприемливо. Той счита за нужно да прояви видим интерес и от името на своята компания кани американеца да се поразвлече малко. От начало канят госта на обяд в най-скъпия ресторант, после с него обикалят две три кабарета и завършват празненството в японски хотел. Щедростта на представителните разходи убеждава американския вносител, че японската фирма е изцяло заинтересована от сделката с него и още на другия ден пристъпва към преговори. Производителят на обувки е убеден, че няма да приеме поръчката, но предпочита да остави американецът да се досети сам за това. Японецът учтиво изслушва предложенията, но веднага след като американецът си отиде забравя за тях и записва разходите за миналата вечер като издръжка на производството. Когато чуждестранният доставчик напомни за себе си го молят да изчака няколко дни и веднага забравят за него. Ако вносителят отново позвъни му съчиняват някаква небивалица, например че във фирмата има стачка или някое стихийно бетствие. Ако дори тогава американецът не разбира и не се отказва, го успокояват и му казват, че фабричните мостри от стоката току що са му били изпратени с куриер. Чакайки безплодно до вечерта той ще разбере, че изпратеният куриер е попаднал в авария/автомобилна катастрофа, мострите са изгорели заедно с колата и ще се наложи да почака още седмица, за да направят нови . Купувачът в края на краищата губи търпение и отлита за Хонг Конг, за да сключи своята сделка там. А водещият японски производител на сандали, по този начин, блестящо завършва сложните преговори отказвайки поръчката без да произнесе думата „не”. Вежливостта у японците прилича на нежно цвете, свиващо се при словесното общуване между хората. Това е породено преди всичко от стремежът на хората при всякакви контакти да пазят взаимно достойнството си; това е изкуството да се избягват ситуации способни да унизят някого.

Айкидо: минало, настояще и бъдеще

Светът, в който се появява Айкидо, е свят, много различен от днешния: това е светът на О Сенсей, Япония през 1930-те. Като част от този свят, О Сенсей практикува пътя на война, и, вместо да следва други хора, остава верен на своите убеждения, изградени в процеса на собственото му търсене, като впоследствие успява да вдъхнови и други да го последват. Той избира сам своя път и ни оставя пример за това как да учим. Светът, в който живеем ние днес, е друг свят – свят на съперничество и надпревара, движен предимно от стремеж към печалба, власт и слава – поведение, което не подобава на никого, който се занимава с бойни изкуства. Учениците на О Сенсей продължават да развиват духа на Айкидо, всеки по собствения си специфичен начин, но посланието остава същото: център, контакт, отдаденост, но заедно с това – опазване на собствената цялост, а не разпиляване. Днес Айкидо процъфтява в много култури по света, но никой не би оспорил факта, че корените на това уникално бойно изкуство са в японската философия. Често обаче Айкидо бива заплашвано от комерсиализиране и състезателен дух – качества, които несъмнено го отдалечават от основните ценности и принципи, заложени от О Сенсей. Докато популярността на Айкидо нараства, съществува и опасност то да бъде сведено до зрелищност и самоудовлетворение, да се превърне в проста храна за егото. Нерядко доджото се превръща в място, където хората се срещат, научават някой и друг забавен номер, изгарят по някоя калория и общуват, подобно на обикновените развекателни и спортни центрове. Днес ставаме свидетели на това как в обществото ни доста от традиционните ценности се разпадат, като например отношението между майстор и чирак, учител и ученик, които са основани на взаимно споделяне на познание, труд и сърдечна връзка. Едно време чиракът е учел дълго време при майстора-дърводелец, фермер или художник, докато усвои основната форма, преди да бъде готов да тръгне по собствения си път в света. Задачата на чирака не била лесна; от него се очаквал тежък и непрестанен труд. В замяна обаче той имал шанса да гледа майстора си и да се учи от него, да „открадне” тайните на своя майстор. Тази система правела възможно знанието да се предава от поколение на поколение, без непременно да бъде ограничавано в едно семейство. Подобен подход към преподаването и ученето изисква от всички участници огромна отдаденост. Както ученикът, така и учителят трябва да действат търпеливо, усърдно и с постоянно отворено съзнание – и докрай да остават в някаква степен начинаещи (на японски: шо-шин). Напрегнатият живот в съвременността и хроничната липса на време лесно могат да обезкуражат естествения процес на научаването, но доджото е място, където подобни традиции биха могли да оцелеят. Цели светове могат да бъдат създадени в книгите, по телевизията, по филмите или съвременните компютърни игри. Човек се потапя в тези светове, които му дават властта да създава и руши, но чувството на мощ и превъзходство, изпитвано от играча, зрителя и читателя, страда от липсата на физическа основа в реалността. Тези светове не са цялостни преживявания, които могат да предизвикат фокусиране на човешкото внимание и да накарат човек отдадено и осъзнато да поеме по пътя на самоусъвършенстването. Противно на тях, бойни изкуства като Айкидо, Батто-хо и дисциплини като За-Зен застават лице в лице с реалността – такава, каквато е, тук и сега. В модерния свят кръвопролитията и болката сякаш са „дезинфекцирани”: само включете телевизора и ще се сблъскате с безброй образи на мъртви тела, които зрителят вижда, без обаче напълно да се ангажира със страданието. В изучаването на бойни изкуства, човек влиза в много по-реален контакт с конфликта и последиците от него, отколкото съвременният свят обикновено позволява. В нашия бързо променящ се свят и водачите, и обикновените хора, и Западът, Изтокът седят, втренчени в телевизорите и мониторите си, докато традициите умират. В Айкидо ние се стремим да запазим традиционните практики, като особено място отделяме на връзката ученик-учител. Да предаваме знанието по този начин, от сърце на сърце, също е част от естествените принципи, с помощта на които О Сенсей е проложил своя – а и нашия – път. Организациите днес са станали необходима част от нашия Айкидо свят. Те са нужни, за да можем да споделяме познанието си и взаимно да се правим по-добри, макар че често се случва да пораждат объркване и неефективност, тъй като не винаги са основани на естествените принципи. Разбира се, организациите също биха могли да бъдат култивирани да функционират според естествените принципи и да бъдат изградени от добре балансирани хоризонтални и вертикални отношения (съчетавайки автокрация с демокрация), без при това да жертват връзката между учител и ученик, която в същността си е същата връзка, която е съществувала навремето между майстора и неговия чирак. Защо да не вземем поука от познанието на древните и да го адаптираме към собственото си съвремие: "Битието и не-битието взаимно се създават Лесното и сложното взаимно се поддържат Кохай и семпай определят един друг Учител и ученик зависят един от друг "Преди и след идват последователно" (адаптирано от „Дао де Дзин”) Как в съвременния свят може да се развива Айкидо? Нека си представим, че човечеството приеме някакъв идеален план за оздравяване на населението и всички ние изведнъж имаме чисти, светли, нови зали за трениране. Дали тези зали биха накарали учениците да стъпят на пътеката към свобода, търсена от всеки истински войн, или биха се превърнали просто в поредната форма на „опитомяване”? Дали една идеална зала може да пробуди духа на Айкидо в учениците? Дали 'доджото е място за механично научаване, или, напротив, то трябва да отглежда войни по по-органичен начин? Как могат, и могат ли, нашите модерни зали за айкидо да насърчат пътя на научаването, по който е вървял традиционният чирак? Как биха могло едно доджо в наше време да осигури балансирано, органично научаване на бойните ценности? Айкидо има минало, настояще и бъдеще. За да запазим айкидо-практиката в бъдеще, е необходимо днес да прилагаме принципите на основните традиции от миналото. Приемствеността с традицията, започната от О Сенсей, се запазва чрез физическо трениране и практикуване на формите, които ни е оставил нашият учител. Етикетът на Айкидо повелява взаимното уважение във всяко доджо да бъде неотменна част от нашия път, а взаимната почит и респект към всички човешки същества да бъде част от всяка една тренировка. Такъв е бил духът на практиката на О Сенсей. Повечето хора биха се съгласили, че едно цивилизовано общество се грижи за най-слабите си членове. Важно е същият този дух да цари и в доджото. Всеки от нас открива Айкидо за себе си, като го тренира. Да живеем в духа на традицията означава да го търсим този дух тук и сега – а не просто да го копираме. Как иначе бихме могли да почитаме миналото, освен като култивираме бойна доблест в сърцата си чрез упражненията си, както днес, така и в бъдеще? "Пътят на война почива върху човечност, обич, честност. Истинската смелост, мъдрост, обич и приятелство са в сърцето на бойната доблест. Да придаваме твърде голямо значение на физическите аспекти на войнството е безплодно, тъй като силата на тялото винаги е ограничена” – О Сенсей . ноември 2006 Автор: Крис Мууни, 6 дан шихан, главен инструктор в доджото Ей Мей Кан – гр. Бирмингам, Великобритания *** Крис Мууни Сенсей започва да тренира през 1973 г. при Ралф Ренълдс Сенсей в Бирмингамския институт по атлетика. След време той става ученик на Уилям Смит Шихан и, впоследствие, на Чиба Шихан, който е един от малкото все още живи ученици на О Сенсей и в момента е технически директор на Британската Айкикай организация. Муни Сенсей започва да преподава Айкидо в Астънския университет през 1981 г. Той и до днес пази връзката си с университета, тъй като е убеден, че посланието на Айкидо е от особено значение за младите хора в съвременния свят. В средата на 1980-те години, Мууни Сенсей собствено първото доджо си в гр. Бирмингам. През 1994 г. Чиба Сенсей дава на доджото името, което то носи и до днес: Ей Мей Кан, или „Домът на светлината на Англия”. Мууни Сенсей е обиколил цяла Европа и много страни по света като инструктор по Айкидо. Днес, освен в гр. Бирмингам и Уорикския университет в Англия, той продължава редовно да преподава в Гърция, Израел, Швейцария и др. През 2005 г., по случай десетата годишнина от създаването на Британската Айкикай организация (БАО), Чиба Шихан присъжда на Муни Сенсей титлата шихан. Като член на Старшия съвет на БАО, Муни Сенсей следи за работата на Преподавателския комитет и отговаря за обучението на нови поколения инструктори по Айкидо. Той е и един от членовете-основатели на Европейската международна организация на шиханите Биранкай – група европейски шихани, които работят за продължението на учението на Чиба Сенсей в Европа.

Кобукан: периодът на Адското доджо

Автор Красимир Цветанов

Sunday, 01 February 2009

Откъс от книгата "Живот в Айкидо. Биография на Основателя Морихей Уешиба" от Кишомару Уешиба Превод Весела Кирова И до днес си спомням вълнението, което почувствах през април 1931 г., когато ново, напълно оборудвано Айки- бе построено в Уакамацучо, Учигоме, където и до днес се намира Хомбу доджо). Новото доджо беше просторна зала с размер около 132 м 2 (80 татами), което все още носеше свежия аромат на слама. Не е преувеличено да се каже, че в моите очи на десетгодишно хлапе доджото изглеждаше просторно като самото море. В този голям ден, когато се провеждаше церемонията по откриването, мястото не можеше да побере всички хора, които дойдоха. Високопоставени генерали от армията и флота искряха като звезди сред отбраните гости. Дори и заобиколен от тази изтънчена тълпа, О Сенсей изпъкваше. В онези дни често се чувствах нещастен за това, че баща ми никога не беше вкъщи, за да прекарва времето си с нас; един ден беше във Военноморската академия, следващият в доджото в Осака, вечно се движеше от едно място на друго. В този ден обаче аз бях по-щастлив и горд от всякога, за това, че имах толкова известен баща. Името на доджото бе „Кобукан”, но с времето хората започнаха да го наричат „Адското ', доджо в Учигоме”. Както подсказва това неофициално име, доджото пращеше от дух, ентусиазъм и енергия. Независимо че правилата изискваха препоръка за прием в доджото, само учидеши (вътрешните ученици - ученици, които тренират и живеят постоянно в додожото, като се грижат за сенсей, поддържането и развитието на доджо) бяха някъде между дузина и двадесет и дори повече. Повечето от тях бяха здрави млади момчета с опит в Джудо и Кендо, които тежаха по над 65 кг. и отгоре. Не е нужно да казвам, че тренировките бяха доста страховити. Сред тези първи учидеши в Кобукан доджо бяха Йоичиро Инуе (3 декември 1902-13 април 1994), Хисао Камада (1911-1986), Хаджиме Иуата (р. 1909, още известен като Икусай Иуата) и Минору Мочидзуки (7 април 1907-30 май 2003), както и други като Каору Фунахаши (1913- 1940), Цутому Юкауа (1911-13 юли 1942), Аритоши Мурашиге (7 януари 1895-24 март 1964) и Шигеми Йонекава (27 юли 1910-28 юли 2005). Всички те бяха отдадени на айкидо обещаващи млади хора със силни характери. Каору Фунахаши по природа бе добродушен, искрен и с голямо сърце. Той можеше да прави впечатляващи укеми с истинско копие в ръце и неговите движения пленяваха окото. Цутому Юкауа от Кишу бе по-сдържан и непроницаем; неговата сила беше прикрита и много повече, отколкото можеше да се предположи: той можеше да извива и изправя пет-инчови гвоздеи и да вдига две кофи с ориз, по една във всяка ръка, и да ги удря една в друга като цимбали. И двамата винаги бяха близо до О Сенсей, приемайки ролята на негови лични помощници. Цутому Юкауа често придружаваше О Сенсей в неговите пътувания до другитедоджота. Какъвто си беше нетърпелив, О Сенсей често изоставяше Юкава далеч назад и след това строго му се караше: - Какво стана с теб, Юкауа? Нали ходеше зад мен, как тогава се прибра с друг влак? Но независимо, че О Сенсей често хокаше хората, които бяха близо до него като Юкауа, това всъщност бе начин да изрази своята привързаност. Аритоши Мурашиге се палеше лесно и често в израз на емоции изваждаше меча си и го размахваше наоколо, плашейки всички, които се намираха наблизо. За него се говореше, че е сразил над 600 души, докато е бил на континента. Въпреки своя труден характер, чак до деня на смъртта си в автомобилен инцидент в Белгия през 1964 г. той даваше всичко от себе си, за да подкрепя О Сенсей. Неговата статия в „Айкидо Шинбун” дава представа за това, как са изглеждали нещата по онова време и аз бих искал да цитирам част от нея: О Сенсей, тогава бе все още в петото си десетилетие беше много активен. Когато крещеше, гласът му беше като лъвски рев, който вибрираше в главите ни, остър, заставящ и заплашителен. Когато той изкрещяваше нещо като: - Хей! Какво си мислите, че правите! – ние, учидеши си помисляхме: „О, не!” и в паника се опитвахме да се изпокрием по ъглите на доджото. Аз си помислях: „Ето пак се започва.” Може би сотодеши (външните ученици - ученици, които посещават тренировките, без да спят в доджо) биха се изплашили, но всъщност неговият нрав толкова лесно се успокояваше, колкото и кипваше. В един момент той крещеше, а в следващия гальовно казваше: - Охацу! Охацу! (името на съпругата на О Сенсей), - в задната стая и се смееше по много весел начин. След избухванията му, смехът на О Сенсей винаги носеше специална нотка на радост. Шигеми Йонекауа обикновено седеше тихо до някои от семпаите (старшите ученици) като Мочидзуки, Иуата и Камада, които обичаха да си говорят оживено, и слушаше какаво си говорят семпаите. С тези думи той си спомня своите дни на учидеши: При първата ми среща с живота в доджото, който изглеждаше много различен от останалото общество, се чувствах много объркан. В онези дни споделях квартирата си с неколцина семпаи – Фунахаши сан, Юкауа сан, Иуата сан, Камада сан. Наистина ме порази това, че ежедневният живот се подчиняваше на принципите „Сейкацу-соку Кейко” (Животът е тренировка) и „Сейкацу-соку Будо” (Животът е Будо). Вярвам, че моят опит като учидеши ми помогна много в истинския живот. Имаше ясно разграничена йерархия между семпаи и кохаи (старши и младши ученици), независимо от възрастта. Въпреки че бях много по-възрастен от останалите, когато се присъединих към доджото, това нямаше значение, защото старшинството стриктно следваше времето на присъединяване, а не възрастта. Животът на учидеши имаше няколко етапа от задължения. Започваше се с измиване на входа с вода и почистване на тоалетните, продължаваше се с грижа за ежедневните нужди на О Сенсей, след това с правене на масажи на него и накрая – с придружаването му в неговите пътувания. Така че ние бяхме напълно тренирани във всеки детайл от ежедневните дейности в доджото. В моя случай аз имам незабравим спомен, свързан с телефона. Телефонният номер на доджото в онези дни беше 4993 и много странно се римуваше с „йокукузо”, което означава „Ние ядем много.” Шегата отговаряше на големия апетит на учидеши! Както и да е, един ден, когато отговарях на обаждане от вън, О Сенсей дойде зад мен и ме потупа по рамото като каза: - Когато говориш по телефона, ти си напълно незащитен. Това е просто безотговорно. Не забравяй, че дори, когато си мислиш, че това е само телефонно обаждане, трябва винаги да си в позиция, изразяваща готовност за посрещане на атака. - Той често ми се караше по този начин. Известно време след това някой ми каза: - Когато преминаваш през някоя врата, изглежда все едно вниманието ти е напълно изострено във всички посоки. Вероятно съм научил принципите Сейкацу-соку Кейко, Сейкацу-соку Будо по естествен начин като част от моята практика на учидеши. Това бе наистина безценен опит. В допълнение към вече споменатите хора, имаше други, които се присъединиха и станаха учидеши в периода 1933-1935 г. Сред тях бяха незабравими фигури като Ринджиро Ширата , Зензабуро Аказава, Тецуоми Хоши, както и Годзо Шиода (настоящ ръководител на Йошинкан), който беше третиран като учидеши, живеещ в доджото, въпреки че всъщност пътуваше всеки път до него. Много от тези бивши учидеши и днес са също толкова или дори повече активни от младите хора, които сега се присъединяват. Ние все още се срещаме веднъж или два пъти в годината в памет на О Сенсей. Ринджиро Ширата (29 март 1912 - 29 май 1993 ІХ дан Айкикай - 1972. Присъден Х дан посмъртно), е един от най-възрастните хора в Айкикай, ръководител на клона Ямагата, и работи много здраво за разпространяването на изкуството. Той се присъедини през 1933 г. и за неговите пет години в доджото - докато влезе в армията и замина на кампания през 1937 г., той показа, че е изключително талантлив ученик, известен като „Цветето на Кобукан” или „Киринджи [талантлив младеж с голямо бъдеще] на Кобукан”. По-малко от година след присъединаването към доджото, той посетил клона в Окаяма – Будо Сеньо-кай, заедно с Масахиро Хашимото, който е малко по-голям от него. В Окаяма двама младежи го предизвикали да им покаже уменията си. Той твърдо отхвърлил предизвикателството, като казал: - Истинската цел на Айкидо не е боят и поради това в него не може да има състезание. Шиай (състезанието) води до шиай (взаимно убийство, изписано с други йероглифи). Двамата въпреки това продължили, така че Ринджиро Ширата с нежелание се изправил. Той извил ръцете на нападателя и забил лицето му в земята и след това меко попитал: - Сега можеш ли да се съпротивляваш? Ето така изглежда несъпротивлението. В друг случай един голям и здрав мъжага не оставял Ширата на мира. Той бил висок над 1.83 м. и бил професионален сумо борец. Ширата приложил никьо на китката на сумиста и ставата изпукала. Дочух, че грубиянинът станал много послушен след това! Ринджиро Ширата имаше изключителен талант, но също така беше по природа много чист човек. Той никога не забрави добротата на майка ми, която му уши хаори (японско елече, което се носи върху горвата част от кимоното). Той казваше: - Където и да отивам, аз винаги нася в куфара си това хаори. Чувал съм подобни истории и от други учидеши, които разчитаха на нейната доброта, за да могат да балансират суровите условия на ежедневния живот в доджото на О Сенсей. Зензабуро Аказауа (р. 1920) се присъедини, когато беше на четиринадесет години, и О Сенсей галено го наричаше „Сабу”. Ето част от неговите спомени за времето му, прекарано заедно с О Сенсей: В началото О Сенсей ме инструктира „само да наблюдавам”, без никакви тренировки. Това се нарича митори кейко и ми позволи да науча много. Не след дълго той започна да ме вика: - Сабу, ела тук! – и аз трябваше да правя укеми пред О Сенсей и семпаите. Първото ми впечатление бе: „Айкидо е наистина болезнено!”. Ден след ден моята задача бе да масажирам раменете на О Сенсей. Всеки път, когато му правех масаж, О Сенсей казваше: - Тайната да станеш силен е да масажираш раменете ми. Както и да е, мисля, че, благодарение на Айкидо, аз се научих на айки, с други думи – в личните отношения се научих да усещам "ки" или енергията на другия човек и да се харминизирам с нея. Много съм благодарен за това. Годзо Шиода (9 септември 1915-17 юли 1994) дойде с препоръка от Мунетака Ясубе, директора на Шеста гимназия във Фурицу (сега Гимназия Шинджуку). Той беше нисък на ръст, но невероятно енергичен. Вече съм разказвал няколко истории за Годзо Шиода, но позволете ми да представя още две: Нощем Ширата семпай и аз се измъквахме навън, за да се забавляваме. За да не ни чуе О Сенсей, ние пъхахме нашите гета (дървени сандали) в кимоната си и излизахме боси през задната врата. Въпреки предпазните ни мерки, О Сенсей, с неговите изключителни способности, знаеше какво става. Всеки път, когато се измъквахме навън, за да се забавляваме, на следващия ден О Сенсей казваше: - Ширата и Шиода пак липсваха – и следваше голямо хокане. Мисля, че беше 1941 г., когато адмирал Такешита (4 декември 1869 - 6 юли 1949) ни информира, че член на императорското семейство иска да види Айки демонстрация в Сайнейкан доджо. О Сенсей отговори: - Ако ще правим демонстрация, трябва да я правим с истински остриета. Но в такъв случай демонстрацията ще свърши твърде бързо. Затова не искам да демонстрирам нещо, което не е истинско. – Това беше неговият начин да отклони молбата. Но този член на императорското семейство беше настоятелен, така че накрая О Сенсей се съгласи да направи демонстрацията и Юкауа семпай и аз го придружихме. По същото време О Сенсей страдаше от жълтеница. Предишната вечер той беше пил само вода и беше доста слаб. Положението не беше добро, всъщност ние трябваше да го носим на раменете си до Сайнейкан доджо. Въпреки това, когато дойде времето за демонстрацията, той изглеждаше напълно добре. Демонстрацията трябваше да продължи 40 минути и Юкауа семпай беше уке през първата половина. Понеже знаехме, че О Сенсей не е в най-добрата си форма, ние го давахме по-леко, но независимо от това, той ни хвърляше дори по-здраво от обикновено. Аз бях уке през втората половина и той ме хвърляше по същия начин като Юкауа семпай... Колкото и да изглежда странно, в един момент ме побиха тръпки, защото не можех да видя тялото на О Сенсей, само неговите пронизващи очи. Изглеждаше все едно очите му излъчват виолетова светлина и аз бях напълно погълнат от тази енергия – като в сън, когато някаква сила взима контрол на теб и ти действаш, без да знаеш как или защо. Тецуоми Хоши беше инструктор по джудо в Гимназия Хидака в Кишу. Един ден неговият бивш ученик Цутомо Юкауа го хвърлил лесно, използвайки техника от айкидо. В резултат той решил да учи айкидо и си взел две години отпуска, за да стане учидеши. Той беше крайно самоуверен и казваше със съжаление: - Само О Сенсей не мога да победя. Това бяха някои от талантливите хора, които Кобукан'доджо'успя да събере. Кобукан започна само като едно доджо, но айкидо наистина преживя златна ера преди войната. В допълнение към Кобукан Хомбу До'джо организацията разкри клонове и сателитни 'доджо в Токио и Осака. О Сенсей активно посещаваше тези 'доджо, придружен от своите учидеши, за да води тренировки или да изнася лекции. Среддоджота в Токио, свързани с Кобукан, си спомням следните: доджото, което беше домът на починалия майстор по калиграфия Хирафуку Хякусуи (чичото на Кенджи Томики); Фуджимичо доджо, което беше закупено и отворено с помощта на Кюгоро Азеянаги, собственикът на компания за наемане на лодки в Иидабаши; Оцука доджо в Коишикауа, Оцука, което беше подарък от Сейджи Нома (17 декември 1878 - 16 октомври 1938). Неговият син беше Хисаши Нома (24 април 1909 - 7 ноември 1938), известният по това време майстор на меча, който участва в императорското състезание и стана шампион. Неговата съдба беше да срещне О Сенсей и да започне да изучава Айкидо. Самият Сейджи Нома беше основателят на Коданша, издаделска къща. В останалите части на Япония развитето на айкидо беше поставено около доджо на Такеда – Будо Сеньо-кай. Осака беше изключение, управлявана пряко от Кобукан, и там също имаше голямо развитие. Няколко доджо бяха отворени в Осака по това време, включително Сонезаки, Суита и Чаусуяма, така че Айкидо в региона растеше стабилно. Нещо повече, благодарение на помощта на хора като комисарят в полицията в Осака Кенджи Томита (1897-1977) и Гиичи Морита, началникът на полицейското управление в Сонезаки – и двамата почитатели на О Сенсей – айкидо беше активно застъпено в полицейските кендо. Айкидо беше също така усилено практикувано от служителите на вестник „Асахи Шинбун” в Осака под ръководството на Такума Хиса (1895 - 31 октомври 1980). В Осака Цутоми Юкауа беше основно натоварен с преподаването на айкидо и с управлението на неговото развитие. Някои от хората, които практикуваха тогава и в годините след войната, и сега все още преподават, са Кийоши Сакума и Исабуро Танака (21 март 1912 -декември 1988 известен още като Бансен Танака). В последните години, когато О Сенсей отиваше в Осака, Исабуро Танака го придружаваше и съответно, като много от учидешитата, има интересни анекдоти за разказване. Един ден, докато О Сенсей бил в неговото доджо, пристигнала телеграма със съобщение, че майка ми е болна. Исабуро Танака веднага на следващия ден отишъл да купи билет обратно за Токио. Същата нощ О Сенсей внезапно се събудил и казал: - Няма да се връщам в Токио. Съпругата ми вече е оздравяла. Исабуро Танака бил изненадан и не знаел какво да прави. На следващата сутрин пристигнала друга телеграма с новината, че тя наистина е оздравяла и не е необходимо О Сенсей да се прибира. Би могло да се каже, че това отново са били свръхестествените способности на О Сенсей, но Исабуро Танака все пак бил удивен и изненадан. Опитах се да опиша как изглеждаше времето на „Адското доджо” през очите на учидешитата...

Какво е Дзен

Явява ли се дзен, както и повечето будистки учения, философска система, която носи високо интелектуален и дълбоко метафизически характер? Във встъплението беше казано, че в дзен намираме цялата философия на Изтока в кристализиран вид, но от това не следва, обаче, че дзен е философска система в обичайния смисъл на думата. Дзен решително не е система, основана на логическия анализ. По-скоро, той се явява антипод на логиката, под която имам предвид дуалистическия начин на мислене. Д.Т. Судзуки Наука дзен - ум дзен (откъс) Дзен не е лишен, разбира се, от умствен елемент, той е дзен - това е умът в цялост и в него откриваме много неща; но този ум не представлява нещо съставно, разделящо се на множество качества и не оставящ нищо след себе си след това разделяне. Дзен не ни учи на нищо, в смисъл на умствен анализ, а също така не предлага никаква определена доктрина в качеството на ръководство за своите последователи. В това отношение дзен, ако може така да се изразим, е произволен. Последователите на дзен могат да имат свои доктрини, но тези доктрини имат много личен, индивидуален характер и не е задължително тяхното възникване да е свързано с дзен. Затова дзен няма работа с каквито и да било "свещени писания" или догми, а също и не съдържа в себе си никакви символи, посредством които би се разкрило неговото значение. В такъв случай, ако ме попитат, на какво учи дзен, аз бих отговорил, че на нищо не учи. Никакви учения не се съдържат в дзен, те произлизат само от умовете на своите създатели. Ние сами си създаваме учения. Дзен само показва пътя. Ако този факт сам по себе си не е учение, то в дзен положително няма никакви специално създадени принципни доктрини или каквато и да е основна философска система. Дзен претендира за родството си с будизма, но всички будистки учения, съдържащи се в сутрите и шастрах, от гледна точка на дзен не са нищо повече от лошо напечатан лист, ползата от когото се състои само в това, че с негова помощ може да се избърше праха от интелекта, не повече. Не мислете, обаче, че дзен е нихилизъм. Всеки нихилизъм е самоунищожение, което няма край. Негативизмът е разумен като метод, но висшата истина - това е утвърждаването. Религия ли е дзен? Това не е религия, в популярния смисъл, тъй като в дзен няма бог, на който може да се поклоним, няма също никакви церемониални обреди, нито царство за преселилите в отвъдния свят, и накрая, в дзен няма такова понятие като душа, за чието благополучие трябва да се грижи някой друг, и чието безсмъртие така силно вълнува някои хора. Дзен е свободен от всички тези догматически и религиозни затруднения. Що се отнася до всички тези различни изображения и статуи на Буда, Бодхисатви, Деви и други същества, които можем да срещнем в храма на дзен - това не са нищо повече от парченца дърво, камък или метал. Мога да ги сравня с прекрасните цветя в своята градина. Мога да набера, например, камелии във всички цветове и да им се поклоня, ако искам - дзен напълно го допуска. В такова поклонение има не по-малко религия от колкото в поклонението пред различни будистки богове, а също и в ритуала на измиване със свята вода или символичното вкусване от плътта на Христос. Всички тези церемонии се считат от така наречените "религиозни хора" за нещо похвално и свещено, в светлината на дзен това са условности. Дзен има смелостта да каже: "безупречните йоги не се потапят в нирвана, а нарушаващите обета монаси не попадат в ада". За обикновения ум това е в противоречие с общоприетите закони на морала, но тук също така се заключават истината и живота в дзен. Дзен - това е духът но човека. Дзен вярва във вътрешната чистота на този дух и неговата божественост. Ето обаче, че религията е налице. Този, който е наистина религиозен, с удивление ще открие, че в края на краищата във варварските утвърждения на дзен се съдържа много религия. Но да се каже, че дзен е религия в този смисъл, в който я разбират християните или мохамеданите, ще бъде грешка. За по-голяма яснота ще цитирам следното: казват, че когато Шакямуни се родил, той вдигнал едната си ръка към небето, а с другата посочил земята и казал: "Над небето и под небето аз съм единственият, достоен за почит". Умон-Бум-Ен, основоположник на Умонската школа на дзен, коментира това изказване по следния начин: "Ако съм бил до него в този момент, когато е произнасял тези думи, аз, несъмнено, бих го убил с един удар и след това бих хвърлил трупа му в пастта на гладно куче". Какво биха могли да си помислят скептиците за такива безумни нападки срещу духовния вожд? Обаче един Дзен учител, последовател на Умон, казва: "В действителност това показва, как Умон е искал да служи на света, жертвайки всичко, което има, телом и духом. Каква огромна благодарност трябва да е почувствал в отговор на любовта си към Буда". Дхаяна в обичайното си разбиране не съответства на практиката, имаща място в дзен. Човек може да размишлява над религиозни и философски проблеми в процеса на практика на дзен, но това има само случаен характер: същността на дзен съвсем не е в това. Неговата цел е посредством проникване в истинската природа на ума така да му повлияе, че той да стане свой собствен господар. Такова проникване в истинската природа на ума или душата е основната цел на дзен-будизма. Затова дзен е нещо повече от медитация или дхаяна в обичайното разбиране на тази дума. Практиката на дзен има за цел да отвори окото на душата - и да се узрее на основа на живота. За медитация е необходимо човек да се съсредоточи върху някаква мисъл, например божественото единство, неразделността на божията любов или непостоянността на нещата. Но това е тъкмо това, което дзен се опитва да избегне. На нищо друго дзен не настоява толкова, както на достигането на свобода, свобода от всякакви неестествени пречки и условности. Медитацията е състояние, предизвиквано изкуствено, тя не се явява естествено свойство на ума. В дзен няма обект, върху който бихме могли да съсредоточим мисълта си. Дзен е облак, скитащ по небето. Него нищо не го задържа или спира, той се движи натам, накъдето си поиска. В дзен е достатъчно да чувстваш, че огънят е горещ, а ледът - студен, както когато ни е студено, се радваме на огъня. Както казва Фауст: "Чувство, по-възвишено от всичко". Всички наши теории са далеч от реалността, но думата "чувство" тук трябва да се приема в най-дълбок смисъл, чувство в най-чистата му форма. Дори когато въобще го наречем чувство, това вече няма да е дзен. Дзен е по-висш от всякакви понятия, затова е трудно да се улови. Във връзка с това, че дзен не предлага медитация, нещата трябва да се приемат такива, каквито са - снегът - бял, а враната - черна. Практиката на дзен няма ни най-малко сходство с тези упражнения, които са били предложени от Св. Игнатий, основател на обществото на Христос; размишленията и молитвите на Св. Игнатий, от гледна точка на дзен, не са нищо повече от въздушни замъци, построени от неговото въображение за набожните хора: и в действителност приличат на колона от гърнета наредена върху главата. Понякога дори наричат дзен "убийство на ума". Това сравнение принадлежи на Грифис, известният автор на книгата "Религията на Япония". Аз не знам какво има предвид той под "убийство на ума", може би това, че дзен убива всякаква умствена дейност за сметка на концентрацията на мислите върху едно единствено нещо. Или това е просто потапяне в съня. Рейшауер в своята книга почти се съгласява с Грифис, назовавайки дзен "мистично самоопиянение". Дали той има предвид опиянението на така наричаният "висш аз" или "опиянението от бога", за което говори Спиноза? Удивително е до каква степен са повърхностни и некритични възгледите на някои от критиците на дзен. В действителност, в дзен дори няма такова понятие като ум, който трябва да се убива. Затова и за никакво "убийство на ума" и дума не може да става. Дзен, също така, не споменава нищо и за някакво "опияняващо "аз", в което би могло да се намери убежище. Дзен действително е невероятно неуловим по отношение на неговите външни аспекти. Ако мислите, че сте го уловили, то знайте, че това вече не е дзен, отдалеч той изглежда лесно достъпен, но когато само се доближите до него, ще видите, че той се е отдалечил още повече от вас. Затова, докато не отделите няколко години в щателни опити за разбиране на неговите основни принципи, не се надявайте, че ще ви се удаде да уловите неговата истинска същност. По своята същност четирите елементарни стихии не съдържат нищо, освен пустота. Тогава къде е убежището на Буда - погледнете: истината се разкрива непосредствено пред вашия взор. И това е всичко, какво още искате? Нима това не е достатъчно? "Безпределната пустота трябва да се измине. Субектът трябва да се пробуди от несъзнателността, ако не иска да бъде жив погребан. Дзен се достига само тогава, когато "самоопиянението" престава и "пияницата", в действителност, се пробужда до съзнанието на своята собствена дълбочина. Ако трябва да се "убива" ума, то оставете тази работа на дзен, защото той също така и ще възкреси трупът до състоянието на вечен живот. Родете се отново, елате на себе си от съня, станете от мъртвите, о вие, пияници - ето към това призовава дзен. Заради това не се опитвайте да видите дзен с вързани очи". Основната идея на дзен е - да влезем в контакт с вътрешните процеси на нашата същност, при което да го направим по най-прекия начин, не прибягвайки към нищо външно или неестествено. Във връзка с това, всичко, което е свързано с нашата външна страна, в дзен се отрича, тъй като единствения авторитет в него е нашата собствена вътрешна природа. Поради тази причина дзен счита, че всички трактати и ръководства са условни и отвлечени и не съдържат цялата, пълна истина. Дзен се стреми да улови самата същност на живота по най-решителния и непосредствен начин. Дзен декларира своето родство с будизма, но в действителност той сам се явява духът на всички религии и философии. Ако дзен се разбере докарай, умът ще изпадне в състояние на абсолютен покой и човек ще заживее в абсолютна хармония с природата. И какво му остава да прави тогава? Когато веднъж попитали един Дзен учител, какво е дзен, той отвърнал: "Вашите всекидневни мисли". Нима това не е ясно и пределно откровено? В Дзен липсва какъвто и да било дух на сектантство. Християните, както и будистите, могат да го практикуват. В един и същ океан, и малката, и голямата риба се чувстват превъзходно. Дзен - това е океана. Дзен - това е въздуха. Дзен - това са планините. Той е гръм и мълния, есенно цвете, знойно лято и снежна зима, и още повече - дзен е човекът. Както вече беше казано по-рано, уникалността на дзен в този вид, в който се практикува в Япония, се съдържа в систематичната тренировка на ума. Обикновеният мистицизъм страда от излишна импулсивност и откъснатост от всекидневния живот. В този смисъл дзен е революционен. Той сваля небето на земята. Под негово влияние мистицизмът престава да бъде мистицизъм, това вече не е случаен продукт на някакъв свръх ум, дзен се проявява и в най-обикновения и безинтересен живот на простия човек, обграден от шум и блъсканица. Дзен предлага систематична тренировка на ума и учи да виждаме даже в този кипящ котел нещо. Той открива на човека най-великата тайна на живота в нейното ежедневно и ежечасно проявление. Сърцето на човека започва да бие в такт със сърцето на вечността. Дзен ни отваря вратата на земния рай, при което такова чудесно духовно пробуждане става не за сметка на изучаването на някакви доктрини, а в следствие на простото и непосредствено утвърждаване на истината, лежаща в основата на нашето същество. Какъв ли не е дзен - той е практичен, прост и в същото време много жизнен. Един древен Дзен учител, желаейки да покаже какво е дзен, вдигнал един пръст, с друг, на крака, бутнал една топка, а с трети ударил питащия по лицето. Ако истината, стояща в дълбочината на нашата природа, може да бъде демонстрирана по този начин, то не трябва ли да наречем дзен най-практичният и пряк метод на духовна тренировка, към който където и да е, когато и да е, е прибягвала религиозната школа? И не е ли този метод във висша степен практичен и оригинален? Нали, фактически, дзен не може да бъде творчески и оригинален, тъй като няма работа с понятия, а с истински жизнени факти. Ако подхождаме към него от гледна точка на понятията, то вдигнатият пръст е най-обикновената случка в живота на всеки човек. Но дзен намира в този акт божествен смисъл и творческа жизненост. Предвид на това, че дзен вижда тази тайна даже в нашето условно и свързано с понятия съществуване, длъжни сме да му признаем правото на съществуване. Може би следващите редове от писмата на Енго Букива в известна степен също ще отговорят на поставения в началото въпрос - какво е дзен? "Той е непосредствено пред вас: и в този миг аз ви го предавам в цялата му пълнота. За умния човек една дума е достатъчна, за да го насочи към истината, но даже в такъв случай може да възникне грешка. Това е възможно тогава, когато тази истина е изразена посредством перо и хартия, или облечена във форма, или софизъм. В тези случаи, тя даже още повече се изплъзва от нас". Великата истина на дзен живее във всеки. Погледнете навътре и търсете над всички форми. Той е свободен, покорен и блажен. Той непрекъснато се проявява във вашите шест чувства и четири стихии (елемента), всичко е озарено от неговата светлина. Отхвърлете двойствеността, свързана със субекта, забравете това и онова. Издигнете се над интелекта, отделете се от разсъдъка, прониквайки непосредствено в дълбочините на разума на Буда, във вътрешността на когото няма нищо реално. Ето защо Бодхидхарма, когато дошъл от запад, просто провъзгласил: "Моята доктрина е единствена по рода си, защото тя се отнася директно към душата на човека. Тя не е усложнена с канонически учения, това е непосредствено предаване на истината". Ако разумът е помрачен, разбирането е нарушено. Ако вие вярвате в реалността на нещата и ограничеността на познанието, ако ви се налага да се борите със стихии, да се потапяте във блатото на предразсъдъците, то дзен е оставен завинаги в мъгла.